Горещо и тръпно, и есенно

               последната нощ над нас избеля.

               Таванът, картините - тъжна импресия

               на празното вече легло.

               Разхвърляни дрехи, събрани за път,

               цигари, коняк недопит

               и от ъглите - безсмислено дивата скръб.

               Няма кой да потропа -

               три маргаритки да ми донесе,

               в сънищата моят син проплаква -

               люлка, дом, дете.

               Крушата на двора клоните разклати.

               Яхнала дървото, бяга гърбава луна

               и от росата плачат стъклата 

               на клекнали ниско къщя.

               Нейде петлите пропяха

               и скръцнаха нейде врати, 

               а сепнат от чуждите спомени,

               ти не ме навести.

               През прага без звук се измъкна змията -

               прастарата майка - змия, 

               толкова дълго пазила мойта врата...