Безумие
Погледнах и видях през светлината,
очите ти се отразиха в моите.
Докосна ме и лъч прониза ми душата,
заспала до безумие в покоите.
Сърцето ми превърна се във музика
и затрептя в мелодия от ноти.
А лед и огън в чуден танц танцуваха
и сляха се в едно във лунни нощи.
В миг звук от плачеща камбана,
докосна с писък тишината.
Ти вслуша се във нейната покана,
остáви ме, боли, боли душата…
Не искам любовта, която
обсебва, и изгаря, и обрича,
нима не виждаш в мен жената,
която те желае, страда и обича.
Вземи ме - истинската, цялата,
не се задоволявай само с тялото.
Избирай нея или мене – бялата,
какво решаваш – твое си е правото.
И погледни ме с онзи поглед,
пълзящ по тялото ми с похот,
превръщайки от малка бучка лед,
мечтите ми във капчица живот.
Не искам да загубя любовта ти,
люби ме за последно, до възбуда.
Когато утре няма да е наше,
аз пак ще те обичам до полуда.
Дихание, наречено любов,
в звезда се прероди при пълнолуние,
ридаеща ще чуеш моя зов,
от дъх превърнал се в безумие!
© Живка Георгиева All rights reserved.
