Беззъбо разказче
От дете обичам да се смея
с две редици зъбки най-отпред.
Но сега е друго и не смея
да ме снима някой на портрет.
Стискам здраво устни, да не види,
че съм щърба като първолак.
Зъбите ми, да му се не види,
търся с поглед в оня треволяк,
гдето, общо взето, с моя Мето
смачкахме, преди да разцъфтят.
Знам, че там направихме детето,
а без малко и да ни глобят!
Как така ли? Ами много просто!
Имало табелка: „Не гази!“
Над главите ни със поглед остър
строгият пъдарин се яви.
Той насочи пушка да ни сплаши
и облещи ей таквиз очи!
Казахме му, че не сме апаши
и това отлично си личи,
но човекът яхнал бе яда си,
даже стреля и улучи клон...
Бързо се измъкнах от съня си,
изтърчах към нашия балкон.
Но неостъклен е, взех, че паднах
долу аз... Направо се пребих!
Тъй завърши моят сън безславно.
Аз с беззъба мутра се сдобих.
Рекох си – какво пък, ще оправи
моята фасада Богомил.
Сръчен зъболекар, но забрави
с него че танцувахме кадрил.
Дадох му червена петолевка
и отворих устните си аз.
– Тук „играят“ новите столевки!
Теглиш заем, жено, имаш шанс!
Идеше ми просто да го прасна
този обирджия! Не посмях...
Остарея ли, ще ми пораснат
зъби пак! От дядо си видях!
© Мария Панайотова All rights reserved.
