Бледа сянка

Не дочаках зимния прилив. Вълните

не догоних, както правихме двамата.

Забравих за морето. Само сълзите

сега чувам как идват. Като керваните.

Избягах дори от себе си. Нервно бие

сърцето ми. Ядосва ми се ритмично…

Врящата кръв по бреговете само мие

някогашните белези. Някак призрачно.

Душата, опустяла е. Тихо забравена

от нагоните и греховете. Самотна е

в своята плетка от емоции. Задавено

се прокашля. Сякаш е диво животно.

Жив съм… Само поради три причини.

И заради тях ще агонизирам сърцето…

Да бие, до отказ… И да намира начин

да ме държи. И да се смее лицето ми.

Но с всеки ден ставам сянка. Бледа

и неестествена. А там във душата ми

пустиня. А когато в снимки те гледам…

Чакам ги. Вечно. Къдрици в ръката ми.