Когато майката добра целуне свое скъпо чедо,

покланя горе Бог глава. Запява залез над Толедо.

Отлитат вечните тъги и се издига любовта ни

над неуютните ни дни, над всички спомени за рани.
 

Когато някой татко там обича своята любима,

с която в светлия си храм венча се в минали години,

светът прилича на момче, което в утрото обича

един човек любим поне, до който няма да е ничий!
 

Свирукам в белия си ден, загърбил грижи и тревоги.

Дали съм някак променен? Да бъда груб човек, не мога.

Раздавам блага топлина и не милея за остатък,

прегърнал истина една – животът толкова е кратък!
 

Животът ражда се пред мен и после кротичко умира.

Дали, другари, ще прозрем, че той е цветен и ефирен?

Погледнах майката добра, родила милото си чедо,

и вече знаех на мига, че Бог е залез над Толедо!