Боли...
Животът в теб догаря като свещ
и восъчни сълзите ти горят във мойте длани,
изстиват във изгарящ за живот копнеж,
а мъката превръща ги във живи рани.
С треперещи ръце разлистваш спомени
и плуват във сълзите ти щастливи дни,
а болестта живота в теб с минути рони,
усмихваш се, а мене ме боли.
Върху челото ти аз виждам утрото,
застинало от ужас, бледо, нямо,
ще стопли ли със свойта нежност изгревът
изстиналото в мрака черен рамо?
Знам, ще те засипят сиви дните
и ще заспят върху гърдите ти цветята,
но дори и да пресъхнат някой ден очите,
как вместо с тебе, ще живея с самотата?
© Галина Пенкова All rights reserved.
