Когато остана сама, за теб често се сещам,

обвит си в топла мъгла, очите ти в тъмното срещам...

....

Имаше нещо в теб... късче познато...

пленително ухание и самородно злато.

Непредсказуем беше, дори невъздържан,

искрен блясък в очите ти към теб ме завърза.

Свикнах с теб ужасно,

без със себе си да съм наясно.

Беше микс от сто неща

и борба на думи и дела.

Предполагам, тръпка ми е липсвала.

Сивотата бавно ми е писвала...

Замени ги сладко-трепетно усещане,

че е редно често да се срещаме.

Ала вечер сладко не заспивах,

с тежки мисли бавно се убивах.

Тъмни облаци съня ми прогониха,

капки роса спомените отрониха...

Отвори врата, другата при теб се върна.

Заключих душата, забраних да искам да те зърна!

Щастлив да бъдеш исках, беше ми безкрайно скъп!

Раздяла времето лекува, след фазите на скръб!

...

Години по-късно имам нужда да призная:

Мислих за теб цветно, дълго след края.

Още те помня и усещам тайно,

пепел от страстта ни тлее омайно...