Брегове на невъзможното
Не подмина студът,
не подмина,
със синджири брега окова,
върза лодките,
в сняг ги зарина
и рибарите
вкъщи
прибра.
Бог е хванал луната рогата,
с вкочанени ръце
я дои,
капки мляко
хвърчат към земята.
Сняг вали,
непрестанно вали.
Скрил главата си
в старата шума,
мрак огризва до кокал деня.
Изгладняла
за ласкава дума,
търси в себе си брод
паметта.
През снежинките
всичко е нежно,
като щрих оживял на Дега:
балерини
в прозрачни одежди,
с неизвестни
до край
имена.
Самота!
Няма в нея пъртина,
няма път, за да мине човек.
Ти, компютърът, чашата с вино,
празен лист
с неизмислен куплет.
Да се гръмнеш.
Или да заплачеш?
Да трошиш в мисълта си стъкла.
Или прага сама да прекрачиш
в монотонната
вън синева:
Ще будуваш
с рибари в морето.
На брега
ще играеш белот.
Пак ще стигнеш до там, докъдето
ти е писано
в този живот.
© Маргарита Мартинова
© Margarita Martinova All rights reserved.
но това са дребни неща. Браво!