Брезата
На мама
Тя пожела, когато си отиде,
да посадя брезичка върху нея –
поне насън да мога да я видя,
как във листата, в клоните живее.
Тъгата пусна корени дълбоки
и мъката ме стегна като змия.
Светът изгуби своите посоки
и чуваше – като вълчица вия,
прегърнала невръстната брезичка.
Тя милваше ме с пръсти белокори.
И, ако кацнеше на нея птичка,
с гласа на мама, чувах, че говори.
Съветваше ме. Шепнеше с листата.
Когато страдах, знаех, че се вайка...
А щом се радвах, светваше горката...
... Сега брезата ми е вече майка...
© Нина Чилиянска All rights reserved.
