Бряг без теб
Нощта се спуска като втора кожа,
не я усещам, но ме покрива цялата,
тихо скърцат сенките по пода,
а стените шепнат тъжно - няма те.
Безмилостен свидетел е луната,
сребро по моето легло посипва,
прозорецът се блъска в самотата,
между двата свята ме притиска.
Мислите ми - разрошени вълни,
не стигат до брега, където беше,
дълбоко в мен душата ми кърви
и става дом на чувства и усещане.
Мълчи светът. И само тишината,
прегръща ме със своята следа,
разплетена, вълната на тъгата,
се влива пак в скалите на нощта!
© Миночка Митева All rights reserved.
