Бръчките на мама...
Безпътен пътят е, а хората са мили,
сбогуваме се със пропити от сълзи лица,
усмихваме се, но се мръщим, а сърцата ни унили
не могат с думи да рисуват думата 'тъга'.
Прегръщам силно мама с уморени длани,
два тихи, сребърни куршума ме жигосват по лицето,
а тя с целувка по челото кърпи мойте рани
и шепне нежно думи за любов свещена.
Часовникът се удря бясно във стъклото,
а времето изгаря и последната си съчка,
целувам силно мама по челото,
дълбаейки поредната ù бръчка...
© Симона Гълъбова All rights reserved.
