Бяла обич
Изправих се черна със бяла душа
и стъпих отново високо.
За Бога съм праведна,
в мир съм с нощта.
За теб съм изтляла.
Два метра дълбоко.
Когато шуми вятър в бавна река
и тръстиката ръста си свежда -
не политай нагоре,
онази звезда
към земята дори не поглежда.
В черен облак открий се,
очите си виж -
там за сълзи отдавна е тясно.
Аз изправих снага
и покълна филиз.
Ще разцъфна напук.
И на сляпо.
В синя утрин, разперила здрави криле,
ще подгоня вихрушката черна.
Бяла обич усмихва се -
в мъртво поле.
А смъртта от лика ми се сепва...
© Геновева Симеонова All rights reserved.
