Бяла сласт
Бяла сласт
Бяла сласт затихва в ангелската плът,
вехтее в празни сенки, дива, във пустинен път.
Стапят се в нея - обична, сълзи, гняв и страх
и с тихите въздишки вършее в шепа прах.
Изгряваща, в същността ù нищо не остава
затихнала, спяща и вяла, в покои и забрава.
Шепнещо мълвяща за любов, в сиви самоти,
огънят ù заснежен и леден в мрака се топи.
Последният ù миг лудо наближава,
пурпурна без огън, кристално побеляла,
печална в бледа участ, викът ù притаен ехти.
Безвремието ù спря прекършено да лети.
© Ванина Константинова All rights reserved.
