Бялата Къща
Чака ме бялата къща,
чака ме нашият двор,
да се завърна напролет
с птиците
под родната стряха
на нашия дом.
Заключена, къщата самотна
скърби,
заобиколена от бурени,
хмел и треви.
Ключът, с който вратата
заключих,
често в ръка го държа,
и стари спомени в главата
нахлуват,
изпълнени с мъка, радост
сълзи.
Ще се завърна с птиците
от юг,
под бялата стряха на родния
дом.
Уморена на изгнилата
пейка ще седна,
и настръхнала, тихите
стъпки
на мама ще чакам да чуя,
а татко дърва да сече.
Но ключа в ръка го
държа
и празна отдавна е
бялата къща,
запазила спомените
на отминали дни.
© Анка Александрова All rights reserved.
