Бяло затишие
Ти ли разплака небето ми пак?
Тъй нелепо – насред януари.
Уж цяла есен те молих за сняг,
а дъждовно в очите ми пари;
а душата ми гола до кости,
прогизнала, чужда и дрипава
пак се лута из твоята нощем
като просяче лудо. Привиква
със вратите залостени в тебе
и със бурите пагубни. Някак
ти прощава за лошото време
и умира по малко. И сякаш
още търси от твоите локви
да отскубне нишка бяло затишие.
То за мъничко да я постопли
и излъже че и тя е обичана.
Но ти разплака небето ми пак
много тежко – като за последно.
А аз от толкова дъжд ослепях
и за късния сняг не прогледнах...
© Дени All rights reserved.
Е, тамън си имам компания така - някой новодошъл като мен! 
Сърдечни поздрави и слънчеви усмивки! 
