БЪЛГАРИЯ
Когато се родих на таз земя,
аз още не умеех да обичам.
Научих се. И после осъзнах
онази свята обич безгранична.
А тя е обич към една земя,
откъсната от райската градина,
разкъсвана от тропот на коне
и оцеляла хиляди години.
Когато се родих на таз земя,
аз знаех, че нарича се България.
Растях, пораснах... После осъзнах-
тя в миналото с болка е изгаряла,
но пак възкръсвала от пепелта;
изгаря и до днес със вечен пламък,
остава да се мери с вечността,
защото изградена е от камък.
Когато се родих на таз земя,
разбирах, че съдбата й е тежка.
Но винаги ще й принадлежа,
дори да е поредица от грешки.
Защото трудната съдба е път
неравен и обсипан със капани.
Но ходейки по него, всеки грях
ще бъде заличен с вековна рана.
Когато се родих на таз земя,
аз знаех, че за нея ще се боря,
че съм пред сблъсък със света
и че живея пред завои.
Но този сблъсък ще роди искрата,
която пътят ни ще озари.
Той може да е дълъг или кратък,
но трябва все нагоре да върви!
(ПИСАХ ТОЗИ СТИХ ПРЕДИ ГОДИНИ, КОГАТО ВСЕ ОЩЕ ВЯРВАХ В СПРАВЕДЛИВОСТТА НА НАШАТА ДЪРЖАВА. БЕШЕ РОМАНТИЧЕН ПЕРИОД... НО ВСЕ ОЩЕ БЕЗКРАЙНО ОБИЧАМ РОДИНАТА СИ... )
© Горяна Панайотова All rights reserved.
