C тебе, ветре до тъмни тъмѝ,
Посивял, посивял, посивял,
този град, като гост ме посреща.
Ненавременна майска печал,
замъглява Балкана – отсреща.
Плаче пак, плаче, пак, плаче пак,
и извива октави, изкусно.
Този вятър – останал сирак
и се пита, защо ли ме пусна?
Вече гол вече гол, вече гол,
е върхът, старост кърши елите
няма питка на прага и сол,
за душата, родена да скита.
Остарях, остарях, остарях,
но главата ми луда остана...
Сетно ехо повтаря, без страх,
моя стих, от скала, до поляна.
Не мамѝ, не мамѝ, не мамѝ –
незабравено още момиче,
с тебе, ветре до тъмни тъмѝ,
се надбягва, към утрото тича...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
