Целта оправдава средствата
Наквасих се като прасе и аз.
Да видя колко им е тежко
на тримата мъже у нас
(един, де, но за трима). Пешко.
Докарах погледа, кървясал, зъл,
на див глиган, до съвършенство.
Отворих с трясък и със гръм
и се подпрях на рамката ни.
Безуспешно.
Стоварих се на входното антре.
Направо по очи си се стоварих,
а Пешко, туй магарешко леке,
невъзмутим като перон на гара
стои насреща ми. Стои си!
Представяте ли си?! Стои!
"Какво ме зяпаш, бе, вдигни ме"
през зъби страшно процедих.
А той се хили! Хили се! Егати!
Е, тука вече силно прекали!
"Ох, де да можех дългата лопата
да стигна някак, та да видиш ти!"
Ще рина, рекох, с нокти, пода,
да се захвана някъде. Уви!
Паркетът ни е гола вода,
щом хич не може още да върви
и да пренася болни до леглото!
Ще го изтръгна лично утре!
Хлъц!
Ще сложа парапет, защото,
защотоо, щотоо, щотоо... Тръц!
Това от мене ли излезе?!
Резил! В главата ми - джангър!
Аз тука малко ще подремна...
Натрих носа на Пешко! Хъррр...
© Таня Донова All rights reserved.
