Целувка за сън
Закъснях. А от дълго ти пиша.
За дъжда. Как превива треви.
През росата как розата диша,
натежала на стрък се крепи.
Както аз на стеблото отдавна,
съм увиснала в твоята гръд.
Без да зная дали се отдавам,
или просто прегръщам те в гръб.
Нощ след нощ. Закъснях. А е само,
крехък стон недостигнал небе.
Ти ми казваш: обичам те. Нямо.
Аз отеквам с натежало сърце.
Преболяла от нежност се свличам,
всеки лист, подир мене звъни.
А когато отронят се всички,
пак съм стрък, напоен с тишини.
Твоят глас ме събужда в коприна,
и от сън разцъфтявам в зори,
със целувки гръдта ти покривам,
синевата проблясва в искри.
Там далече щурецът засвирва,
оцелял след поредния дъжд.
А цветът ми след мократа диря,
пада косо. В сърцето на мъж.
© Силвия Илиева All rights reserved.
)