Все още си цъфти в студа,
червена, ароматна, дива.
Не плаши я дори снегът,
потръпва в рокля кадифе.
Снежинка плахо я целува.
И вятър тихо и шепти.
Роса очите и отмива.
След дъжд стъблото и блести.
С листенца плахо ни помаха,
усмина ни се със очи.
Сред тая бяла тишина
жадува следващата пролет.
© Румяна Маринова All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
