Червената искра на самотата
Като червена искра самотата
запали пространството точно пред мен,
пропила през кожата, чак до душата,
и я остави на пепел във плен.
Със тъжни акорди проплака пияно,
странникът страдаше също със мен.
Вглъбена във себе си търсех послание,
да видят зениците светлия ден.
Нощта ме изпива с очите си тъмни
на прага на пазвата - мойта душа,
сама се изправя в препятствия стръмни,
а нейния вик във нощта оглуша.
А зад хоризонта проблясват звездите,
вълшебна мелодия от там долетя,
погали ми вятърът нежен очите,
и милия поглед отново съзрях.
Животът поднася ни случки различни,
и нека ний двама участваме в тях.
Самотата ни прави далечни безлични,
Това, няма как, и сама го разбрах!
© Миночка Митева All rights reserved.
