Човек
Дълго гледах стария човек
в парка птиците да храни.
В джоба на скъсания му елек
шаваше ръката му на рани.
Единствен този джоб му беше
по елека от времето раздран.
Безяростно в него се тресеше
една изстрадала човешка длан.
Наоколо кръжаха птици шумни,
носеха с крилете полъх лек.
Научили се тези твари умни -
с душа ги храни старият човек.
А тя му през дупките прозира,
без опит даже да се скрие.
Душа, която трудно се побира
в елечето започнало да гние.
Подадох му ръка, тих, смирен,
в онзи парк, на стария човек.
А той, с погледа развеселен,
скри от мен живота си нелек.
По моята ръка троха полепна,
безкрайно малка беше тя,
а старият човек прошепна -
виж как ти ръката заблестя!
© Мирослав Кръстев All rights reserved.
Като съм казала, че по-добро няма да има, няма и толкоз!