Чужди
Уших ти дреха от мечтите си.
Тя беше пъстра,
златоткана
и богата.
Планински склонове
вградих в полите ù,
реки и бързи ручеи
блестяха в гънките.
В ръкавите ù
скрих чудачества
и лунни нощи,
и ухания.
Обкитих ù гърдите
с нарциси,
звезди заших за копчета,
втъках в яката синьо -
от очите си.
От пролетно небе
наметка ти направих -
да те топли.
От есенни листа измайсторих ти
шапка със пера,
от пряспа зимна
шал ти изтъках.
И заблестя,
по-пъстър от живота.
Не можеше да се нарадваш
на одеждите.
Вторачи взор във себе си,
от радост онемя.
Но нещо липсваше
да се издигнеш в небесата.
Тогаз събух крилатите сандали
на мислите си –
последното, което ми остана –
и ги надянах на нозете ти.
От мене нищо не се виждаше –
една прозрачна статуя,
погледът ти през която
се плъзна, сякаш през стъкло.
Вече бях невидима,
а ти – така пленен от новата си същност,
че не забеляза
колко непосилно се оказа бремето
да носиш чуждите мечти
и да летиш със чужди мисли.
© Ели Лозанова All rights reserved.
