Циганката на Равел
Със сигурност излезе
от чергилото
на спрялото край извора
пиано
и ме повлече
в есенната вечер
към някаква
измислена поляна.
Открадната луна
висеше глупаво -
отчупен рог
от черепа на бивол,
потънал в локва,
звездна и красива.
Там, в нея - мракът,
черен като циганин,
се чудеше
дали да я насили.
Порочна тишина
скимтеше в ъгъла
сама и изоставена за дълго,
а огънят
сълзите и избърсваше
с червено-жълта
кърпа.
Коне! Коне,
препускаха в пространството,
изгубили в галопа си
представа -
за път, за време,
скорост и стопанин.
Петте кървящи струни
по гърба ми
трептяха в някакъв
безумен ритъм,
избил през пръстите -
протуберанси
на огненото слънце
във ръцете и...
Тревата! Ох!
Тревата беше истинска
и...
раните по коленете.
© Александър Калчев All rights reserved.
