Цигулката на Дявола
Проточи се плачът ù във нощта,
душата нависоко се издигна,
изви се като кърпа над града,
поплака си, а после се усмихна.
Лъкът тежеше като сърп,
струните ù стенеха виновно -
обичаше да причинява скръб,
а страдаше за своята самотност.
Сълзите бяха тежки като камък,
а се свличаха по крехкото ù тяло.
Преглъщаше с неволя ялов залък,
а сърцето беше вече отмаляло.
Самотен бе и нощем цигуларят,
отхвърлен бе от хора и от Господ
и за да не го отново нараняват,
той свиреше на "непоканените" гости.
Цигулката проплакваше неволно -
песента се носеше по вятъра.
И хората разбраха, че за сбогом
лъка го тегли всъщност Дяволът.
© Деница Красимирова All rights reserved.
