Сподавени вопли, изписани по устните с лъжи;

забранени думи, неизказани на глас мечти.

Душата ми не иска вече да мъсти.

Тя може само да те съжали.

Толкова снажен, прелестен на външен вид,

а отвътре със злоба и лудост си пропит.

Беше ликът ти така желан,

а сега опетнен е и презрян.

Не си повече цвете малко, крехко и прекрасно, 

защото бодлите ти парят наистина ужасно.

Може би ще се срещнем след години,

ала вече други, променени.

И ще си те представя като въплъщение на съвършена красота,

макар и това да бъде само илюзия в моята глава.

Ще очаквам и презирам този ден,

когато ще те видя пак пред мен 

и още веднъж ще осъзная, че няма как никога да си до мен.

Но истината е, че мен не заслужаваш,

щом обич не си способен да раздаваш.