Cветъл път – за връщане.
Дали си спомням смътно младостта? Не знам.
Все тичаше – оскъдни мигове за чакане.
Днес всички коловози свършват рязко там –
без гари, сред сема̀фори – разплакани.
Изпращат ме без думи, тихо ден след ден,
цял куфар стихове, понесли са носачите.
А тези черни влакове, приличащи на мен,
така димят – очите чак ще си изплачете.
Какво направих? Нищо. Никъде не бях,
не ми остана изпращач и за прегръщане.
Като искри по пътя, като звезден прах,
чертаят думи светъл път – за връщане.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
