Всяка сутрин пред входа на блока
сред познатите местоимения
в не от мен пожелана посока
ме очаква едно приключение.
Да не искам е винаги същото -
барикада балони сапунени,
преминавам през тях вездесъщо,
докато с песента се целуваме.
После всичко се радва за себе си,
дирижираш с ръка ветровете
и внезапно се чувстваш потребен
с другата да подпираш небето.
И в поредния ден незабрава
Ти не куцаш, земята танцува,
биха спрели да те съжаляват
ако знаят как само целува.
Безпощадно, като възкресение
сътворило живота от плесен.
Съд ли е или мое спасение
тази орис
да
целунеш
песен.
© Бисер Бойчев All rights reserved.