Да го знаеш
Не зная вече колко пъти
се прибирам в стаята си уморена,
имам чувството, че е мъртва -
без шепот, без говор, винаги студена.
Печката, същински кошер пуст,
притихнала е в тишината,
а тъгата прониква без звук
като есенен облак в душата.
Прокапват бавно като бисери
сълзите ти във моите очи
и само вятърът от хълмите разлистени
удря се в студените стени.
Чакам те, но не защото се страхувам
от болката и нейните сълзи,
аз знам, не мога да съществувам,
ако не съм огледалото, теб да отрази.
Не стаята! Хората умират в тишината,
ако дълго останат сами,
два ключа трябват за вратата
и в печката - огънят да гори!
© Миночка Митева All rights reserved.
