Да литне
Тази сутрин слънцето го няма,
леко се протяга бавен облак,
гларусът е кацнал на паважа,
въздухът оглежда се тревожен.
Някаква мъгла е натежала
като липса, като черна мъка,
тишината нищо не ми казва,
гърлото ми в примка глъхне.
Лястовиче, тъкмо полетяло
над главата ми за нещо се улиса,
хванах го, погалих го за кратко,
блъскаше сърцето му стихийно...
Пуснах го, помогнах му да литне,
гледах го – объркано мъниче.
Няма да прекъсна ничий полет,
Господ ме научи да обичам.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
