Да можех
Да можех да сбера въжетата
на всичките в света камбани,
но се не побират в шепата,
а и могат ли да пеят рани..
Глухото у Бога да разплача чак,
за трохите в човките на врани,
изяли Пътя за обратно на сирак -
вперили очи в молитвените длани.
От камшиците на вятър див,
плитка с пропиляното да вържа,
но свиват ли се в сноп красив
натежали класове от тъжба?
Всеки път когато се сбогувам,
всъщност, да се раждам в залезите.
Макар до смърт да се страхувам,
да възлюбя на съдбата набезите.
На Живота ако можех, да забърша
ей така, един шамар в ответ
и миг преди да се прекърша,
да му посветя Последния куплет.
Ренета Първанова
© Ренета Първанова All rights reserved.
