Да разлаеш кучетата...
Беше време, когато от страх,
хапех устни и стисках юмруче...
Късно своята дарба разбрах -
да разлайвам съседското куче.
Непослушен хлапак къдрокос,
често в другите будех тревога...
И стрелички - въпрос след въпрос,
мятах точно в окото на Бога.
И ме хокаше мама без яд,
та дано лудостта ми да среши...
Още помня най-белия свят,
под цъфтежа на двете череши.
Но животът - същински чекрък,
дните в нишка копривна запреде...
Нерендосан във талпата сък*
си останах, не прелетен лебед.
Вече устни не хапя - разбрах -
всички истини всъщност са скучни,
затова днес разлайвам без страх
на съдбата стоглавото куче.
сък* - чвор (по врачански :) )
© Димитър Никифоров All rights reserved.
