Да се ...
— Да се сбогуваме ли,нежни Луноходе?
Не сме морето, прегърнато от слънчево небе
и в хоризонта нежно, далеч, далеч да ни зове.
-— Да се сбогуваме?! Къде? Кога?
Коя посока си избрала Лъчезарна?
Не се нарече моя, Нежност ме зовеш,
а търсиш ме в прибоя и в пясъка горещ.
Душата твоя с копринени крила расте, парченца звезден прах от сърцето ми краде.
-— Да се сбогуваме. А може и Земята посоките ни пак да преплете и късно или рано,
там в полята, отново билки за сърцата
да ни раздаде.
-— Сияйна! Моя нежност Лъчезарна,
така е нетърпимо твоето " Да се..."!
—Ех, Луноходе, омръзна ми да бродя
в светлината на дните , да се лутам...
Усещам, че далеч Тъмата ме влече,
далеч от теб, далеч от всичко знайно...
По- сладко е, повярвай, от нощно биле, любовно и омайно!
— А моята тъма не ми омръзва,
извира, нежно в синия простор.
Намира те - две длани тъмни,
отново си Зорница и Вечерница в едно небе.
— Да се сбогуваме ли, нежни Луноходе?
— Да се сбогуваме, Лазурна,
до края на света...
Денят с Нощта там ще танцуват лунно, началото и краят непрестанно ще делят.
На малката уморена светулка с таралежена душа...
Нека бъде лунно! Слънчево в сърцето ти е даже и в нощта.
© И.К. All rights reserved.
