Да вярвам ли?
Не знам дали да вярвам в тази обич.
Ранява. Не от тебе ме боли.
Боли ме от това, че всъщност повече
от всяка невъзможност си ми Ти.
Не искам да ме сбираш в свойте шепи.
Аз трябва да те пълня със прегръдка,
а не да съм Поет от прах и пепел,
с почупено сърце от грозна мъка.
Не знам дали да вярвам. Ти кажи!
Сълзите още пълнят всички облаци.
Във минали любови, и сега тежат.
Дъжда ми е наречен от проклетници.
Това не ще е краят. Ти си моя.
Защото иначе не бих ти се усмихнал.
Разминахме се сляпо по завоите,
и в ароматът на любов усетих смисълът.
Не знам дали да вярвам, но си обич.
Така ми се обичаш! Не е истина!...
Да ме прощават люляците в Ловеч,
но морето и ужасно - Ти, ми липсвате...
Danny Diester
(Стихопат.)
© Данаил Антонов All rights reserved.
