Дали не живеем твърде сложно...
Не продавай слънцето, за да си купиш свещ!
(китайска поговорка)
Той бързаше.
Форсираше се.
Нагнетяваше
времето. Рядко
прескачаше зъбци
във веригата от
вкъщи – службата – метрото.
Службата – метрото – вкъщи.
Вредни навици. Изпискването
на месинджъра му звучеше
като майчина ласка.
Дефектът на прогреса
го беше прелъстил и
той приемаше мисълта
за понижение
и липсата на интернет
като малка смърт.
Той се биеше
ожесточено,
като съвременен
Дон Кихот срещу
самотата си.
Тогава си контузи крака
и замина на вилата.
Вилата е пак някаква
префърцунена дума.
Да кажем просто
кирпичена къщурка
в крайдунавско село,
обрасла с дива трева.
Чух, че не струват
повече от три хилядарки
оценено в знаци.
Но оценено в чувства
това само нашият
герой знае.
Някой от офиса му
високомерно би
обобщил:
"Затри се! " или
" Хапят го мишките по цялата глава! "
Но не!
Пишеше по цял ден.
Кръстосваше с патерици
полята, после сядаше
блажено, подпираше
гръб в кората на дърво
и пишеше стихове.
Поглеждаше към небето,
сякаш аха ще получи факс,
на който е записана
велика мисъл.
Трескаво драскаше,
поправяше, добавяше,
като обезумял.
Забравяше, че стомахът
му е празен и го гризе,
като че вътре е заживял
плъх.
В града можеше
да си позволи
вечеря със второразрядна
сочна фолк певица,
с влажни кравешки очи.
Но вече нямаше апетит.
Хранеше се с девствени
поля и ги вдишваше не със
дробове. Със сърце.
Представяше си сега
офиса със струпани накуп
мъже и жени с изопнати
лица и стиснати усти,
мълчат, а душите им реват
в надпревара. Като хор на
загубени души. Усмихваше
се и продължаваше да пише.
На черешова задушница
тръгна към църквата,
която отваряха само за умрели.
И тогава тя му се случи.
Точно на трийсет и три години.
Беше седнал да си почине
и пак го осени някаква
велика мисъл.
Там под сянката на ореха
тя – малката селянка
потупа суетата му
със дръзка
недодяланост.
Тя дори
не се усмихваше.
Но беше слънце.
Береше шипки
и драскаше
по изтънчените
му обноски.
Косите ѝ
със цвят капина
се разливаха
на бисерни въздишки
и вещаеха
прераждане.
Във годината на
технологиите,
той умря
във извивките
на кадифената
ѝ непорочност.
Умря, за да
за да заблести
душата му
във трепетлика
и да възкръсне.
Във сянката на ореха
започна животът му.
Без умисъл за нещо.
По пладне, тя разля
сетивата му във
епруветка от
орехова черупка,
презрялото му его
тупна на земята
и се разплиска.
Вече не куцаше.
Вече летеше.
Хвана за ръка
Нея – Слънцето
и заподсвирка
весело с уста.
А беше тръгнал
към църквата
да запали свещ.
Дали не живеем твърде сложно?
© Силвия Илиева All rights reserved.
