Дали ще помниш - с малко срам и жал
Очите ми са гроздови зърна,
залитат кротко сълзите пияни
и капят върху нечия вина.
А утре - махмурлукът ще остане.
Да събере с треперещи ръце
душата ми. И мъртви да прелее,
да си поплачем - с глас и от сърце,
за вързаното време и за нея,
онази млада, луда и добра
и скрита в огледалото отколе,
любов, която тъй и не разбра,
че мъчи ни - нахакана и гола.
И с теб да бъдем с дрипите до тук,
зад думите боли, като се крия.
На лудост го отдай, на махмурлук -
светица да съм - пак ще се пропия.
Когато се събудиш - изтрезнял,
ластар ще съм и корен на асмата.
Дали ще помниш - с малко срам и жал,
че си се любил цяла нощ с Луната?
© Надежда Ангелова All rights reserved.
