Данчо
Познавах работник на име Йордан,
живееше в стара, служебна барака
без печка, без ток и самичък сред мрака
си лягаше в стар изтърбушен диван.
На работа сутрин пристигаше пръв
и чакаше вън на студа пред вратата
на нашата служба. От всяка заплата
пестеше с невиждана алчност и стръв.
Търпеше завидно сибирския студ,
работеше съвестно и отговорно,
сам себе си беше превърнал в затворник –
не искаше отпуск, бе жаден за труд.
Той беше отгледан от просяк с торба,
в която от хората милост изпросвал...
"Защо"? – го попитах, а той след въпроса
разкри ми жестоката своя съдба.
Без майка останал... И мащеха зла
баща му довел, ала тя го не щяла...
Без видна причина го бùла, гълчала...
Не ѝ угодил ни с молба, ни с дела.
Напуснал дома си и скитал се сам –
изгнаник невръстен, бездомен, безхлебен...
На стария просяк бил само потребен.
(Навярно сина му напомнял... Не знам...)
Споминал се просякът... Данчо растял...
Заминал войник - в трудовашка казарма.
Там сякаш надмогнал съдбата коварна –
разряд за строител да вземе успял...
В армейския вестник обява прочел,
че майстори търсят в Червена могила...
След войнския дълг, свойта младост и сила
през три петилетки отдал без предел.
Завършил и ПУЦ за шофьор. Лесовоз
да кара отишъл в Република Коми...
... Ударил го труп по главата и в кома
изпаднал... Сега белобрад, белокос,
безпаметен вече и вечно без дом,
облечен със стари протрити парцали,
събира хартии, а нощем ги пали.
И ръфа огризки, превит мълчешком...
Парите на Данчо до сетен петак
от злата инфлация, както изглежда,
били изпоядени... Днес без надежда
се скита, на гръб с овехтелия сак.
И колко ли данчовци, питам се, днес
делят си боклука с бездомните псета
и спят под балкони в кашони додето
угаснат накрая без никаква вест?
© Красимир Тенев All rights reserved.
