... дано дете я гъделичка...
Звездите горе мене чакат
да ги броя. Нощта е ясна.
Луна – полегнала на лакът
и принцът, който не порасна.
Белее дворната пътека,
горчи вечерният ми залък.
За теб е весело и леко,
ти, принце си остана малък.
Аз остарявам и столица –
тъга в косите – цвят от вишни,
познавам хиляди лисици
и вехнат розите – излишни.
Душата времето изцапа,
един, едничък въглен скрит е...
Ех, Малък принце, дай ми лапа,
та двама да броим звездите.
И ако някоя се смее,
дано дете я гъделичка...
А ние с теб ще се люлеем
с Луната – да не е самичка...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
