Дано не се разпознаем
Все по-рядко говорим с децата си,
все по-често на глас и сами,
не премисляме вече делата си,
ден за ден тъпо крачим – уви...
Не понасяме друг да ни учи,
но съвети раздаваме в хор,
не допускаме никой в душите си,
но надничаме в чуждия двор!
И когато ръка ни подават,
с чиста мисъл и топли очи,
с подозрение я подминаваме,
предпочитаме да сме сами!
Тъй отдавна изгубихме чувството,
че човешкото е вътре в нас
и го търсим само в изкуството
и мечтаем за него без глас...
А душите са още човешки –
и очи, и мечти, и ръце,
колко мъничко е потребно,
за да станем само сърце!
© Екатерина Спасова All rights reserved.
