Apr 12, 2011, 10:00 AM

Дар от Ангел

1.2K 0 21

... Заходи слънцето на запад. И пътят в тишина се сгърби

под тежестта на листопада. Намръщен и настръхнал зъбер

скри Бог с ожалена зеница как своята сълза отрони,

тъй сякаш уморена птица с език прехапан изгъргори

и в тъмното ждрело потъна. По стихналата гръд планинска

вървях задъхан към дома си и бързах прага му да стигна.

 

Тогава го съзрях – отпуснат  до съхнещ изкорубен дънер –

създание със огледална същност от свят, наопаки обърнат.

Не каза той кого бе срещнал и кой крилата му разсякъл,

без укор погледът му тлееше. Мълчеше гаснещият ангел,

смирен, по-плах и от въздишка, по-изтънен от маранята.

А сивия му мътен ирис изпиваше го светлината.

 

И аз мълчах... Светът не случи да бъде по-добър от вчера.

Залезът ли, не разбрах, се счупи, или денят над вършето кървеше.

По-ниска от трева, смъртта приседна върху синя риза

и с ветровитите си длани страните избледнели бризна.

Олекваше, олекваше небето, в зениците му ставаше прозрачно...

–  Човеко – чух безсилен шепот, –  ако водица носиш, дай ми!

 

... две -три стръкчета живовляк стрий... на раните ми ако сложиш

от лековитите треви, за малко края ще отложиш...

На болката не съм приучен и няма как да я надскоча,

объркан съм, неясни чувства у мен неистово клокочат.

Безкрил, не мога да отлитна, в земята, тука ще остана.

А моята небесна нива ще съхне като лоша рана.

 

Бях тръгнал прошка да раздавам и за добро да ви спохождам.

Летях в окото на пожарите, държах ръката на бездомника,

когато, зъзнещ, през декември към Господ бездната го тегли,

гласа ми знаеше вертепът, спасявах в свлачища несретни,

майките, завлечени в порой, прегръщах – да не се предават,

новородените си рожби на чуждоверци да не дават...

 

Ти никому недей разкрива, че в тъмна доба си ме срещнал.

Светът е чужд за тази милост. И твърде млад. И не навреме

дошъл бях да раздавам щедрост... На сбогом сетния ми дъх

хвани и стискай в топли шепи –  той е дар, и при това  какъв!

– искрица от духа Синовен – най-чистата  въздишка Божия!

Аз няма други да спася от болка.

                                                      Но ти си този, който може!

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Валентина Йотова All rights reserved.

Comments

Comments

  • Браво!!!
  • Но ти си този, който може! - Ето в този стих се крие истината за света, най-важното нещо, което ни кара да бъдем общество, а не вълци - единаци. И го има винаги, независимо дали го съзнаваме, или не. Наскоро ми се случи да помогна на човек, кото не познавам. А преди това други хора, които също не познавам лично, помогнаха на мен самия. Бог праща ангели, които се вселяват в нас или в други хора. Така ни кара да си помагаме взаимно, дори без да се познаваме. Дори да живеем на хиляди и милиони кирометри един от друг.
  • Казала си всичко.Каквото и да добавя,ще е излишно!
    Поздрав!!!
  • ...................
    ((( )))
  • Страхотно въображение!Уникално!Поклон и възхищение, Валя!

Editor's choice

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...