Самозабравил се от слава, от глад за злато и пари,

човекът нищо не прощава и вече всичко разруши.

Какво ли някога създавах с блестящи рими от сърце?

Какво ли, братя, ни остава след най-финалното перде?
 

Какво дедите завещават? Имот за вечни младини?

Дали усмивките издават, че ние търсим светлини

в тъмата – пепел и забрава – в недорисувани мечти?

Гневът е мощна нощна лава, която всичко ще сломи.
 

Едва ли котките са луди, за да целуват див котáк.

Приижда залез изумруден, родил изящен полумрак.

Кракът му идва като песен. Очите галят с топлина.

Кога ще блесне вече есен? Къде е моята жена?
 

Едната сребърна надежда като семейство ме крепи,

че днес наистина се свежда светът до нашите мечти.

Едва ли някой ме познава и знае колко ме боли.

Навън съдбата преминава. Часът е някъде към три...