Денонощно
Той е моето време, в което не остарявам.
Топла ръка, караща ме да се повтарям в буквичка.
Закачливата и сериозна мисъл -
шепнещо разговаряща.
Храмът, в който вярата с мен е щастливо глупава.
Вечер краде корените на белите маргаритки.
После приспива едно след друго всички излишества.
А песни в нотите щом се изгубят,
дъха ми отвлича,
за да съм сигурна, че мракът не съществува никъде.
Разгадава очите, с които се будя отнесена...
и съвсем по лудешки и цветно до залез жонглирам.
Знам, две хиляди ужаса
сладкодумно изрекла съм,
но не мога пулса и миг без любов да цитирам.
