Детето в късна есен
Детето в мен припомни себе си...
в прихналата късна есен от живота ми
листата, опадали вече, шушукаха,
звездите горещи едва заблещукаха...
Поиска детето да си играе на спомени,
да тича, да гони вятър и корени...
Косата му буйна, разпиляна от времето,
от младост немирна закътала бремето.
Очите дълбоки, запазили ясния взор,
уморени, откриваха нов кръгозор...
Надежда стаи се за миг в синевата,
разходи се боса пак по росата...
Опита от снежните клони дървесни,
и склонове броди - стръмни, отвесни...
Със вятъра кротко игра във захлас,
с морето изпя свойте болки на глас.
Уморено детето завърна се, полегна,
във скута ми тихо главичка облегна...
Разказа на времето своята приказка
и плачеше тайно усмивката дръзка.
Есента се спусна над заспалата гора,
последните цветя сланата дообра...
Листото падна и покри детински спомен,
заскитал сред дърветата самотен и бездомен.
© Белисима All rights reserved.
