В мизерия, глад и пълзящи гадини
ние плачем, но не умираме.
Творим и си мечтаем за цветни градини,
пълни с контрасти, вдъхновения, игри.
В тези градини има искри. Големи искри.
Има и светлина. Небесна светлина, която
огрява и най-малкия охлюв.
Но всъщност – ето я истината.
Вдъхновява ни една изгнила стена.
Ние плачем, но не умираме,
дори когато сме сами под дъжда.
03.08.2011г.
© Кристиан Неделчев All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
