Девет високи небета
Пазя ги, кътам, в сърцето са,
неизбледняващи, пъстри.
Граби ги там, от където са,
времето с кривите пръсти.
Помня ги нощите. Всичките,
лудите мои копнежи.
Лунна магия. Звездичките.
Песен – скала да разнежи.
Пиша ги. В стихове. Седем ли?
Девет високи небета.
Без очилата си гледам ли,
малко изглеждам превзета.
Нравът съвсем нетипичен е,
ако обича – обича.
Спомен – задъхан от тичане...
малко на мене прилича.
Съдят ли, хулят ли? Нека е
всичкото тяхно проклето...
Моята обич пътека е,
тъничък лъч до където,
бледи са всичките спомени,
в бъдното – мое и твое,
всички звездички отронени
с обич брои звездоброец...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
