"Дишай"в Русе казваха...
“На 25 декември Николае и Елена
са осъдени на смърт
и екзекутирани от набързо скалъпен военен съд.” - Историята
Видях убийството.
И се разплаках...
Умря от шибаната кашлица!
Бях в Русе.
/Хенри е от Русе./
Болен от двойна бронх...
Пневмония!
На двадесет години!
И бях
изгаснал като тънка свещ...
Човек от странни залези,
от странни изгреви,човек...
Изплетен от любов,нали?
“Във Търново изплетен” – казва майка ми.
И Дунавът не беше като в картичките.
Бе тъмен Дунавът,-
реката в масло...
Във болница на двата свята.
Във болница на двата цвята
оживях,
/Бях влюбен,помня./
За разлика от другите.
Човекът се закашля.
После не можеше да си поеме дъх...
Издъхна.
Съвсем човешки,-
истински и мъжки,
жълт.
Труп.
Брадясъл.
Като стареца на спирката.
Жълт – болният на свиждане.
И в болницата никой не се къпа.
Миришеше на смърт тогава.
Един човек умря...
Във болницата.
Спомням си това...
- Ще го затворим в банята - една сестра.
- В банята ли?
- Ще заключим!
- Добре – съгласи се другата.
Едната беше глупава,
а другата...самотна.
Така поставиха смъртта
във тъжна баня...
Поставиха трупа във баня.
Там нямаше дори сапун -
мъртвецът да изтрие греховете...
И той там спа.
/Не в SPA хотел преспа./
Във седем сутринта
дойде една зелена,
кафява и мъртвешка ГАЗка,
да вземе обгазения.
Умрелият от “много пушене”.
И той си тръгна в ден като онези, -
син ден, във който помниш...
Ден, в който се замисляш,
че смъртта не е величество,
а кратко разбирателство.
Смъртта е разбирателство!
/Че,чу ли - смъртта не е величество!/
- Ще го затворим в банята - една сестра.
- В банята ли?
- Ще заключим!
- Добре.
Тогава ги намразих.
Смъртта е жива.
И жълти духове издигаха
осемдесет и шеста лозунг с надпис:
“Дишай!”
Аз помня смътно.
Да,
детството си помня смътно!
Синьо, хлорно детсво, -
в което едничката ми мисъл бе
да се измъкна,
без бяла марля на устата!
Дори и детството ми беше бяло.
Изнасят стареца.
И всички по прозорците.
Да,той е мъртъв.
Но той бе стар,нали...
- Да, той е стар,
от бялата си старост си замина.
Нали?
Умря от шибаната кашлица!
Бях в Русе.
Умирах между страх и днес.
Лежах в леглото на мъртвеца.
Във обгазено щастие,
че още дишам...
Подобно стареца на спирката.
Жълт – болният на свиждане.
Светът е обгазен!
Чаушеску мъртъв уж..
А хората сакати.
И днес умираме
от шибаната кашлица!
Защото кашля този свят...
Нима не чувате?!
Той кашля ...
Видях убийството.
И се разплаках...
са осъдени на смърт
и екзекутирани от набързо скалъпен военен съд.” - Историята
Видях убийството.
И се разплаках...
Умря от шибаната кашлица!
Бях в Русе.
/Хенри е от Русе./
Болен от двойна бронх...
Пневмония!
На двадесет години!
И бях
изгаснал като тънка свещ...
Човек от странни залези,
от странни изгреви,човек...
Изплетен от любов,нали?
“Във Търново изплетен” – казва майка ми.
И Дунавът не беше като в картичките.
Бе тъмен Дунавът,-
реката в масло...
Във болница на двата свята.
Във болница на двата цвята
оживях,
/Бях влюбен,помня./
За разлика от другите.
Човекът се закашля.
После не можеше да си поеме дъх...
Издъхна.
Съвсем човешки,-
истински и мъжки,
жълт.
Труп.
Брадясъл.
Като стареца на спирката.
Жълт – болният на свиждане.
И в болницата никой не се къпа.
Миришеше на смърт тогава.
Един човек умря...
Във болницата.
Спомням си това...
- Ще го затворим в банята - една сестра.
- В банята ли?
- Ще заключим!
- Добре – съгласи се другата.
Едната беше глупава,
а другата...самотна.
Така поставиха смъртта
във тъжна баня...
Поставиха трупа във баня.
Там нямаше дори сапун -
мъртвецът да изтрие греховете...
И той там спа.
/Не в SPA хотел преспа./
Във седем сутринта
дойде една зелена,
кафява и мъртвешка ГАЗка,
да вземе обгазения.
Умрелият от “много пушене”.
И той си тръгна в ден като онези, -
син ден, във който помниш...
Ден, в който се замисляш,
че смъртта не е величество,
а кратко разбирателство.
Смъртта е разбирателство!
/Че,чу ли - смъртта не е величество!/
- Ще го затворим в банята - една сестра.
- В банята ли?
- Ще заключим!
- Добре.
Тогава ги намразих.
Смъртта е жива.
И жълти духове издигаха
осемдесет и шеста лозунг с надпис:
“Дишай!”
Аз помня смътно.
Да,
детството си помня смътно!
Синьо, хлорно детсво, -
в което едничката ми мисъл бе
да се измъкна,
без бяла марля на устата!
Дори и детството ми беше бяло.
Изнасят стареца.
И всички по прозорците.
Да,той е мъртъв.
Но той бе стар,нали...
- Да, той е стар,
от бялата си старост си замина.
Нали?
Умря от шибаната кашлица!
Бях в Русе.
Умирах между страх и днес.
Лежах в леглото на мъртвеца.
Във обгазено щастие,
че още дишам...
Подобно стареца на спирката.
Жълт – болният на свиждане.
Светът е обгазен!
Чаушеску мъртъв уж..
А хората сакати.
И днес умираме
от шибаната кашлица!
Защото кашля този свят...
Нима не чувате?!
Той кашля ...
Видях убийството.
И се разплаках...
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
