Дива обич

Бездомна котка плаче та се къса,
от дива обич – болка и разкол.
Завиждат ѝ домашните на хъса,
умре ли – като нея има бол.

На нея също нежност е потребна,
душа на скитник Господ ѝ е дал,
с капани и отрови все я дебнат,
за себе си дори не ѝ е жал.

В зениците си тя луна отгледа,
изплака го сто пъти (сто и три),
котакът дремещ в двора на съседа,
звездите вън ѝ станаха сестри...

Дарил я някой с (казват, че са девет)
живота, тя пиля ги с порив луд,
оглозгаха сърцето ѝ до скелет,
плачът ѝ посред лято носи студ.

И тази нощ е слаба и бездомна,
ще я помилва само вятър тих,
две сови наизуст ще го запомнят,
на пресекулки плачещия стих.