Днес
Днес
На слънцето лъчите щом покълнаха,
по човешки се събудих. По неволя.
В гърлото си буцата преглътнах я,
спокойна нощ не дирех и не молих.
Извадих си сърцето на разсъмване
и този ден излязох със усмивка,
но ето, не лъчи, а същи мълнии
очите слънчеви във мене се забиха.
И не допуснах аз, че завидели биха...
А как се мъчех да изглеждам хубава!
А как се мъчех да изглеждам жива!
Из пътищата най-окаляни изгубена,
преструвах се, че зная накъде отивам.
Фалшива бях, та болката да не приижда.
С едно сърце, помъкнала го в джоба си.
Къде сте, ми кажете, черни облаци?!
... Слънцето да ме не вижда и завижда...
А към нощта как бавно се придвижвам....
© Милена Джинкова All rights reserved.
