Дневникът на (НЕ!)беладжията - 33
Все не остава за дневника време.
Дядо с колата дойде да ме вземе
и у дома ни ремонти направихме.
Таня и майка ѝ скоро отплаваха
на океански круиз да починат.
Чувам я, но със посоки разминати
с нея през лятото се озовахме.
Имахме планове общи. Мечтахме
няколко дни на Созопол да бъдем,
но си остана така и несбъдната
тази мечта.Как ми липсва момичето!
Вече не питам дали ме обича.
Ако и аз съм ѝ липснал - така е.
Често сърцето ми лудо играе,
щом от екрана усмихне се Таня.
Днес ме попита тя и от зарана
мисля къде да отида аз с мама.
Помня, че имам почивка за двама,
заради случката осигурена,
но да реша ми е трудно на мене
и я оставих сама да избира.
Бях изненадан, че майка се спира
точно на Равда да идем отново.
- Имам с баща ти там хубави спомени
и ще си мисля отново, че тримата
с него сме! Там да заминеме, сине!
Щом е решила, тогава съгласен съм.
В ново хотелче запазих аз място
и през нощта във четвъртък пътуваме.
Може и с корабче там да поплуваме,
както баща ми ни возел в морето.
Снимка такава държи в чекмеджето
на тоалетката тя от години.
Щом я погледне, в очите ѝ сини
бистри сълзи на мига заблестяват...
Става ми мъчно. Не ѝ разрешавам
все да тъгува, но всъщност разбирам -
точно тъгата ѝ Равда избира.
. . .
Вече на път в автобус двуетажен,
с пътните чанти, прибрани в багажника,
спиме и двамата в прехода нощен.
По разписание там ще сме още
на ранина преди изгрева слънчев.
Чакам да чуя аз припева звънчев
и на вълните пред бряг коленичил.
Да, не можахме със мойто момиче
ние да видим в Созопол морето,
но затова пък днес с майка ми, ето,
изгрев на морския бряг ще посрещнем.
Спи ми на рамото мама, но нещо
може стряскащо в сън е видяла.
Бързо отваря очи и, разбрала
още далеч че сме, пак ги затваря.
Галя ръката ѝ. Не разговарям,
даже опитвам да спя като нея.
А автобусът в мечти ни люлее.
. . .
Ето, пристигнахме, свалям багажа.
- Мите, момчето ми, да ти покажа -
тука в пресечката беше квартирата!
Мама с вълнение тръгва и спира
озадачена пред нови постройки.
- Нашта хазяйка се казваше Дойка,
беше голяма от мен на години.
Няма я къщата... Или подминах
вече я, сине? Обърках се, мамо...
- Нека побързаме! Имаме само
десет минути до изгрева вече.
- Ще я намеря! - уверено рече
тя и забърза послушно след мене.
Минахме чуден хотел със зелени
паркове и със басейн по средата.
Нашият - с палма току пред вратата -
малък видя ми се, не като в снимките.
- Ние при вас резервация имаме,
но ще оставиме само багажа.
Изгрева искам оттук да покажа
само на мама. А стаите - после.
Кимва младежът: - Разбрах! И въпроси
никакви повече той не задава.
Знак да вървиме усмихнат ни дава.
- Хайде, минутка до изгрева има! -
майка си дърпам. Тя тръгва щастлива,
после във пясъка боси нагазваме.
Слънцето първи лъчи е показало
и по морето пътека рисува.
Бъдеще светло пред нас ми се струва
утрото юлско, че днес предвещава.
- Колко красиво е! - в мен заблестяват
думите майчини. Аз я прегръщам.
После в хотела си ние се връщаме
и настаняват ни в стаи съседни.
Първа почивка! Но не и последна!
Следва:....
© Мария Панайотова All rights reserved.
