Дните
Сивокоси дни вървят отмерено,
крачка по крачка през прахта на времето.
Защо са свели така ниско чела,
къде изчезна огненият блясък от очите им,
дали са се предали на Навика
или просто вече са остарели?
Наистина, защо дните ни се уморяват,
повлечени от една тягостна безкрайност?...
Ето, виждам ги - свели рамене,
да вървят към великото "Никога".
Защото Те отдаваха живота си -
час подир минута с единствената цел
да разбулят пелената на въпросите.
Дните, трябваше да са помощници на човека,
да вървят пред него в трудния му път
и като добри магйосници да му разкриват
тайните, които му залага Всемирът.
И понеже човешкото създание е слабо и страхливо,
непрекъснато се пържи в огъня на своя ум.
А този вечен страх пред лицето на Живота -
съзирам го в безброй безименни очи,
Те сякаш се извиняват, че не разбират
на Съдбата жестоките измислици...
Но свършват Дните - остава само прахта
на спомени мили и любовни лъчи.
Дордето човек се усети и ето - идва Тя,
която ще склопи уморените очи,
леко ще го хване за ръка, за да прекрачат
онази единствена врата и там...
Ще му покаже всичко.
Ще му покаже Вечността!
© Зорница Аламанчева All rights reserved.
